Cinnamon

Канела

Нийл Геймън

Принцеса Канела живяла много отдавна в малка, гореща страна, където всичко било много, много старо. Очите й били перли. Била страшно красива, но сляпа. Светът й бил в цветовете на перлите - бледорозово и бяло, облян в мека светлина.

Канела не говорела.

Баща й и майка й - раджа и рани - обещали щедро да възнаградят (с покои в палата, запусната градина с мангови дървета, портрет на лелята на рани, изработен от дърво и емайл и един зелен папагал) онзи, който успее да накара Канела да проговори.

Страната била обградена от планини и джунгла. Така че малцина идвали да опитват да учат Канела да говори и отдалеч. Но идвали. И отсядали в покоите в палата, отглеждали запуснатите мангови дървета, хранели папагала и се възхищавали на портрета на лелята (знаменита красавица в младостта си, макар и годините и разочарованията да я били превърнали в мърмореща скъперница) и накрая си тръгвали, огорчени и проклинащи мълчаливото момиченце.

Един ден в палата дошъл тигър - огромен и свиреп, истински кошмар в черно и оранжево - той стъпвал по земята като бог. Защото така вървят тигрите. Хората се страхували.

- Няма от какво да се страхувате. - казал раджата. - Малко тигри са човекоядци.

- Но аз съм. - казал тигърът.

Хората останали изумени и възхитени, въпреки че думите на тигъра по никакъв начин не успокоили страховете им.

- Лъжеш, навярно. - казал раджата.

- Навярно, но не е вярно - отвърнал тигърът. - Сега: дошъл съм да науча малкото ви да говори.

Раджата обсъдил това с рани и, въпреки настояванията на лелята на рани, която била на мнение, че тигърът трябва да бъде прогонен от кралството с метли и подострени колове, тигърът бил въведен в покоите в палата, връчили му портрета и му показали как да се грижи за манговите дървета. Папагалът също щял да му бъде връчен, ако не бил изкряскал и литнал върху гредите под покрива, където и останал и отказал да слезе.

Довели Канела в покоите на тигъра.

- Имало една млада дама от Рига - изкряскал папагала изпод покрива - която веднъж решила да поязди тигър. Върнали се от разходката - тигъра с широка усмивка на лице, а дамата - във него. (Въпреки че, в интерес на историческата и литературната точност съм длъжен да отбележа, че папагалът всъщност цитирал едно друго стихотворение - много по-старо и малко по-дълго. Но, в края на краищата, с приблизително същия смисъл.)

- Ето, виждате ли! - обадила се лелята. - Дори и птичката е наясно!

- Оставете ме насаме с момичето. - казал тигърът.

И, неохотно, раджата, рани, нейната леля и прислугата оставили звяра насаме с Канела. Принцесата заровила пръсти в козината му и усетила горещия му дъх върху лицето си.

Тигърът взел ръката й в лапите си.

- Болка - казал, извадил един от острите си като игли нокти и го забил в дланта й. Нокътят пробол меката й кафява кожа. Избила капка яркочервена кръв.

Канела тихичко изскимтяла.

- Страх. - казал тигърът и започнал да ръмжи. Започнал тихичко, едва чуто. Звукът прераснал в мъркане, после в слаб рев, като от далечен вулкан. А после ревът станал толкова силен, че стените на палата се разтресли.

Канела потреперила.

- Любов - казал тигърът и облизал кръвта от дланта на Канела с грапавия си език, а после и нежното й, кафяво лице.

- Любов? - прошепнала Канела с дрезгав глас.

А тигърът разтворил паст и се ухилил като гладен бог. Защото така се хилят тигрите.

Луната била пълна през онази нощ.

Било късно утро, когато тигърът и детето излязли заедно от покоите. Задрънчали цимбали, птичките запели весело, а Канела и тигърът отишли при раджата и рани, които седели в дъното на тронната зала и престарели слуги им веели с палмови листа. Лелята на рани седяла в един ъгъл, пиела чай и излъчвала силно неодобрение.

- Може ли да говори вече? - попитала рани.

- Защо не попитате нея? - изръмжал тигърът.

- Можеш ли да говориш? - обърнал се раджата към Канела.

Момичето кимнало.

- Ха! - изкрякала лелята. - Може да говори толкова, колкото и да оближе гърба си!

- Тихо! - казал й раджата.

- Мога да говоря - казала Канела. - Мисля, че винаги съм могла.

- А защо не говореше, тогава? - попитала майка й.

- Тя и сега не говори - мърморела лелята и размахвала тънкия си като клечка пръст. - Тигърът си преправя гласа!

- Някой няма ли да накара ли тази жена да млъкне? - обърнал се раджата най-общо към стаята.

- По-лесно е да ги накараш да спрат, отколкото да започнат - казал тигърът и се заел с въпроса.

- А защо е трябвало да говоря? - отвърнала Канела. - Просто нямах какво да кажа.

- А сега? - попитал баща й.

- Тигърът ми разказа за джунглата, за бъбренето на маймуните, за аромата на зората, за вкуса на лунните лъчи и за звука, който се чува, когато цяло езеро фламинга се вдигне във въздуха. - казала Канела. - И ето какво имам да кажа: тръгвам с него.

- Не можеш да го направиш! - казал раджата. - Забранявам ти!

- Трудно е, - казала Канела, - да забраниш на един тигър да направи онова, което си е наумил.

И, след като помислили малко по въпроса, раджата и рани се съгласили, че е така.

- Освен това, - казала рани, - Канела със сигурност ще бъде по-щастлива там.

- А какво ще стане с покоите в палата? И манговата горичка? И папагала? Ами портрета на покойната леля на рани? - попитал раджата, който твърдо вярвал, че нещата си имат и практическа страна.

- Дайте ги на народа. - казал тигърът.

И било направено официално съобщение до жителите на града, че вече са горди собственици на един папагал, един портрет и горичка от мангови дървета. И че принцеса Канела вече можела да говори, но щяла да ги напусне, за да продължи образованието си.

Народът се тълпял на градския площад. Скоро вратите на палата се отворили и тигърът и детето излязли навън. Тигърът крачел бавно сред тълпата с малкото момиченце на гъба си. Канела се държала здраво за козината му и скоро двамата потънали в джунглата. Защото така си тръгват тигрите.

И така, в края на краищата, никой не бил изяден, освен възрастната леля на рани. Но образът от портрета, който висял на градския площад, скоро изместил спомените от умовете на хората. И така тя останала завинаги красива и млада.

Превод: Ралица Дудекова