Cinnamon

Канела

Нийл Геймън

Принцеса Канела живяла много отдавна в малка, гореща страна, където всичко било много, много старо. Очите й били перли. Била страшно красива, но сляпа. Светът й бил в цветовете на перлите – бледорозово и бяло, облян в мека светлина.

Канела не говорела.

Баща й и майка й – раджа и рани – обещали щедро да възнаградят (с покои в палата, запусната градина с мангови дървета, портрет на лелята на рани, изработен от дърво и емайл и един зелен папагал) онзи, който успее да накара Канела да проговори.

Страната била обградена от планини и джунгла. Така че малцина идвали да опитват да учат Канела да говори и отдалеч. Но идвали. И отсядали в покоите в палата, отглеждали запуснатите мангови дървета, хранели папагала и се възхищавали на портрета на лелята (знаменита красавица в младостта си, макар и годините и разочарованията да я били превърнали в мърмореща скъперница) и накрая си тръгвали, огорчени и проклинащи мълчаливото момиченце.

Един ден в палата дошъл тигър – огромен и свиреп, истински кошмар в черно и оранжево – той стъпвал по земята като бог. Защото така вървят тигрите. Хората се страхували.

– Няма от какво да се страхувате. – казал раджата. – Малко тигри са човекоядци.

– Но аз съм. – казал тигърът.

Хората останали изумени и възхитени, въпреки че думите на тигъра по никакъв начин не успокоили страховете им.

– Лъжеш, навярно. – казал раджата.

– Навярно, но не е вярно – отвърнал тигърът. – Сега: дошъл съм да науча малкото ви да говори.

Раджата обсъдил това с рани и, въпреки настояванията на лелята на рани, която била на мнение, че тигърът трябва да бъде прогонен от кралството с метли и подострени колове, тигърът бил въведен в покоите в палата, връчили му портрета и му показали как да се грижи за манговите дървета. Папагалът също щял да му бъде връчен, ако не бил изкряскал и литнал върху гредите под покрива, където и останал и отказал да слезе.

Довели Канела в покоите на тигъра.

– Имало една млада дама от Рига – изкряскал папагала изпод покрива – която веднъж решила да поязди тигър. Върнали се от разходката – тигъра с широка усмивка на лице, а дамата – във него. (Въпреки че, в интерес на историческата и литературната точност съм длъжен да отбележа, че папагалът всъщност цитирал едно друго стихотворение – много по-старо и малко по-дълго. Но, в края на краищата, с приблизително същия смисъл.)

– Ето, виждате ли! – обадила се лелята. – Дори и птичката е наясно!

– Оставете ме насаме с момичето. – казал тигърът.

И, неохотно, раджата, рани, нейната леля и прислугата оставили звяра насаме с Канела. Принцесата заровила пръсти в козината му и усетила горещия му дъх върху лицето си.

Тигърът взел ръката й в лапите си.

– Болка – казал, извадил един от острите си като игли нокти и го забил в дланта й. Нокътят пробол меката й кафява кожа. Избила капка яркочервена кръв.

Канела тихичко изскимтяла.

– Страх. – казал тигърът и започнал да ръмжи. Започнал тихичко, едва чуто. Звукът прераснал в мъркане, после в слаб рев, като от далечен вулкан. А после ревът станал толкова силен, че стените на палата се разтресли.

Канела потреперила.

– Любов – казал тигърът и облизал кръвта от дланта на Канела с грапавия си език, а после и нежното й, кафяво лице.

– Любов? – прошепнала Канела с дрезгав глас.

А тигърът разтворил паст и се ухилил като гладен бог. Защото така се хилят тигрите.

Луната била пълна през онази нощ.

Било късно утро, когато тигърът и детето излязли заедно от покоите. Задрънчали цимбали, птичките запели весело, а Канела и тигърът отишли при раджата и рани, които седели в дъното на тронната зала и престарели слуги им веели с палмови листа. Лелята на рани седяла в един ъгъл, пиела чай и излъчвала силно неодобрение.

– Може ли да говори вече? – попитала рани.

– Защо не попитате нея? – изръмжал тигърът.

– Можеш ли да говориш? – обърнал се раджата към Канела.

Момичето кимнало.

– Ха! – изкрякала лелята. – Може да говори толкова, колкото и да оближе гърба си!

– Тихо! – казал й раджата.

– Мога да говоря – казала Канела. – Мисля, че винаги съм могла.

– А защо не говореше, тогава? – попитала майка й.

– Тя и сега не говори – мърморела лелята и размахвала тънкия си като клечка пръст. – Тигърът си преправя гласа!

– Някой няма ли да накара ли тази жена да млъкне? – обърнал се раджата най-общо към стаята.

– По-лесно е да ги накараш да спрат, отколкото да започнат – казал тигърът и се заел с въпроса.

– А защо е трябвало да говоря? – отвърнала Канела. – Просто нямах какво да кажа.

– А сега? – попитал баща й.

– Тигърът ми разказа за джунглата, за бъбренето на маймуните, за аромата на зората, за вкуса на лунните лъчи и за звука, който се чува, когато цяло езеро фламинга се вдигне във въздуха. – казала Канела. – И ето какво имам да кажа: тръгвам с него.

– Не можеш да го направиш! – казал раджата. – Забранявам ти!

– Трудно е, – казала Канела, – да забраниш на един тигър да направи онова, което си е наумил.

И, след като помислили малко по въпроса, раджата и рани се съгласили, че е така.

– Освен това, – казала рани, – Канела със сигурност ще бъде по-щастлива там.

– А какво ще стане с покоите в палата? И манговата горичка? И папагала? Ами портрета на покойната леля на рани? – попитал раджата, който твърдо вярвал, че нещата си имат и практическа страна.

– Дайте ги на народа. – казал тигърът.

И било направено официално съобщение до жителите на града, че вече са горди собственици на един папагал, един портрет и горичка от мангови дървета. И че принцеса Канела вече можела да говори, но щяла да ги напусне, за да продължи образованието си.

Народът се тълпял на градския площад. Скоро вратите на палата се отворили и тигърът и детето излязли навън. Тигърът крачел бавно сред тълпата с малкото момиченце на гъба си. Канела се държала здраво за козината му и скоро двамата потънали в джунглата. Защото така си тръгват тигрите.

И така, в края на краищата, никой не бил изяден, освен възрастната леля на рани. Но образът от портрета, който висял на градския площад, скоро изместил спомените от умовете на хората. И така тя останала завинаги красива и млада.

Превод: Ралица Дудекова

Advertisements

9 коментара

  1. Ani on

    :-))))))))) Много е готино!!! Вълшебница такава, как приказно превеждаш…

  2. Ani on

    Само с ей-тази реплика не съм съгласна:

    „- По-лесно е да ги накараш да спрат, отколкото да започнат – казал тигърът и се заел с въпроса.“

    ;-))) Според мен е обратното…дай им да говорят…а да ги накараш да спрат не е шега работа, дори за тигър.

  3. Stranger on

    🙂 Благодаря, Ани!

    Страшно се радвам, когато четенето доставя поне толкова удоволствие, колкото превеждането.

    Донякъде съм съгласна, за говоренетоо 🙂 Но все пак това е могъщ Тигър. Никога не се знае какво е по-лесно за него 😉

  4. Mordred on

    Много добре се е получил превода, Геймън е много добър в реденето на къси и дълги изречения, което трудно се предава на друг език, но тук е станало много яко, поздравления!

    Имам няколко забележки, но понеже не съм учил превод не съм сигурен в тях – ще питам Хейзъл за мнение 🙂

    „Канела“ -> „Синамон“, според мен името не трябва да се превежда, най-малкото защото носи различни нюанси в българския. На запад това е аромат, тук е подправка за сютляш 🙂

    „момиченце“ -> „момиче“, защото двойното умаление води читателя встрани от сексуалния подтекст, който според мен Геймън е имал предвид.

    Стихотворението за момичето от Рига е лимерик, хумористично стихче с фиксирана структура. Опитай се да го преведеш някак си, ето примерно един опит от мен:

    Една млада дама от Гривка
    Бе яздила тигър с усмивка
    На връщане беше
    в търбуха му вече
    и тигърът беше усмихнат

    (хм, проблеми с пускането на коментар, изтрий едното ако се постне два пъти)

  5. Stranger on

    Благодаря!

    Истината е, че бях попретупала момента със стихчето, защото тогава не бях в настроение за стихопревеждане 🙂

    Но ето какво спретнах днес:

    Една млада дама от Рига
    решила да поязди тигър
    Но ето – тигърът се връща сам
    Търбухът му издут, голям –
    а усмивката му от ухо до ухо стига

    Искаше ми се да запазя Рига заради готината полу-рима с тигър..

    За “Канела” -> “Синамон”, обаче не мога да се съглася. Мисля си, на български „канела“ си носи също толкова асоциации за аромат и цвят. Или поне в моите сбъркани представи е така 😀

  6. Мордред on

    Супер, лимерика кефи 😉

    А за имената май има правило да не се превеждат (макар и примерно големи преводачи като Любомир Николов да са го погазвали с голям успех 😉 Както казах, там не съм квалифициран да давам категорично мнение.

  7. haz on

    И това е много добро. Оправи пунктуацията малко и е готово за публикуване – примерно няма точка преди тирето, отделящо авторовата реч от пряката реч.
    За имената – Синамон е чудесно име, Канела също. Мордред обаче е прав, имена не се превеждат, или поне според канона.

  8. Stranger on

    Благодаря, haz.

    Знам за канона 🙂 Струва ми се, че сме учили едно и също нещо на едно и също място и въпросният канон ми е бил натрапван като пътеводна светлина години наред. Но who cares..

    За пунктуацията си права. Noted. Липсата на практика си казва думата, за съжаление.

  9. poppy on

    Синамон е много яко
    Браво


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: