How To Talk To Girls At Parties

Да заговориш момиче на купон

Нийл Геймън

(От Fragile Things, изд. Headline Review, 25 септември 2006)

 

– Хайде! – каза Вик – Жестоко ще бъде!

– Не, няма да дойда. – отвърнах, въпреки че много добре знаех, че съм загубил битката няколко часа по-рано.

– Супер ще е! – настоя Вик, сигурно за хиляден път – Момичета! Момичета! Момичета! – Хилеше се доволно.

С Вик учехме в мъжка гимназия в южен Лонодон. Бих излъгал, ако кажа, че нямахме никакъв опит с момичета – Вик като че бе имал доста гаджета, а пък аз бях целувал три от приятелките на сестра си. Но с чиста съвест бих могъл да кажа, че и двамата общувахме предимно с други момчета, а и само тях наистина разбирахме. Е, поне аз. Трудно е да говориш от чуждо име, а и не съм виждал Вик от тридесет години. Не съм сигурен, че ще знам какво да му кажа, ако се видим сега.

Вървяхме из задните улички, които навремето се виеха като мръсен лабиринт зад спирката на метрото в източен Кройдън. Приятел бе подшушнал на Вик за някакво парти и той бе решен да се занесем, независимо от моите желания. А на мен идеята определено не ми допадаше. Но родителите ми бяха заминали на конференция за цяла седмица и по този повод живеех у Вик и се влачех с него навсякъде.

– Нали си знам как става обикновено. – казах. – След час ти ще се натискаш с най-готината мацка на купона, а аз ще кисна в кухнята и ще слушам нечия майка да плямпа за политика, поезия или някоя друга дивотия.

– Просто трябва да говориш с мацките. – каза Вик. – Мисля, че е на онази улица там. – посочи въодушевено, размахвайки торбичка с бутилка.

– Не знаеш ли адреса?

– Алисън ми го каза и го записах, но забравих листчето на масата в хола. Няма проблем. Ще го намеря.

– Как? –в мен започна да се прокрадва надежда.

-Тръгваме по улицата – заобяснява Вик, като че говореше на дете-идиотче – и търсим купона. Просто и лесно.

Колкото и внимателно да се оглеждах, не виждах никакъв купон: само тесни къщи с ръждясващи коли и колела в покритите с бетон предни дворове. И мърляви витрини на будки за вестници, в които миришеше на чуждоземски подправки и се продаваше всичко от картички и комикси втора ръка до онези списания, дето така преливат от порнография, че вече ги продаваха в запечатани найлонови торбички. Пак бях с Вик, когато веднъж той мушна едно такова списание под пуловера си, но продавача го гепи на тротоара пред будката и го накара да го върне.

Стигнахме края на улицата и свърнахме по друга – тясна, с къщи с големи тераси. Всичко изглеждаше притихнало и пусто в лятната вечер.

– За теб може и да е лесно, да – казах. – Падат си по теб. Дори не ти се налага да говориш с тях.

Така си беше: само да пусне кривата си усмивка и всички мацки бяха негови.

– Тц. Не е така. Само трябва са си развържеш езика.

Когато целувах приятелките на сестра си, не се бе налагало да си говоря с тях. Те просто се мотаеха наоколо, докато сестра ми вършеше нещо някъде другаде, бяха се озовали в орбитата ми и аз ги целувах. Не си спомнях да е имало приказки. Обикновено нямах идея какво мога да кажа на едно момиче. Споделих това с Вик.

– Ама т’ва са само женски. Да не са от друга планета случайно?!

След следващия завой надеждите ми, че купонът ще се окаже неоткриваем, започнаха да се изпаряват. От една от къщите се носеха далечно пулсиращи музика и глъч, приглушени от стени и затворени врати. Беше осем вечерта. Което не е съвсем рано, когато още нямаш шестнадесет. А ние нямахме. Не съвсем.

Моите родители обикновено искаха да знаят къде съм, докато тези на Вик, струва ми се, не проявяваха чак такъв интерес. Той беше най-малкият от петима братя. Сам по себе си, този факт ми се струваше невероятен. Аз имах само две сестри – и двете по-малки от мен – и се чувствах необикновен и самотен. И откакто се помнех, все си бях мечтал за брат. Щом навърших тринадесет, спрях да си пожелавам разни неща когато видех падаща звезда. Но по времето, когато все още правех такива неща, винаги си пожелавах брат.

Тръгнахме по алеята през градината – шантава настилка, която водеше покрай жив плет и самотен розов храст до фасада, обсипана с речни камъчета. Позвънихме и на вратата се появи момиче. Не можех да преценя възрастта й – едно от нещата, които искрено бях започнал да ненавиждам в момичетата. В началото, като деца, всички сме си просто момчета и момичета: движим се с еднаква скорост през времето, ставаме едновременно на пет, седем, или единадесет. И тогава, един ден нещо прищраква и хоп! – момичетата са се стрелнали далеч пред теб в бъдещето и вече знаят всичко за всичко, имат цикъл и гърди, гримират се и един бог знае какво още. Аз не знаех, във всеки случай. Картинките в учебниците по биология в никакъв случай не ни помагаха в гмурването в зрелостта – в съвсем истинския смисъл. Докато момичетата на наша възраст се справяха чудесно.

С Вик все още бяхме далеч от порастването. А в мен се бе зародило и смътното подозрение, че дори когато започнех да се бръснна всеки ден, вместо веднъж на две седмици, все още щях имам много път да извървя.

– Здравейте? – каза момичето.

– Приятели на Алисън сме. – каза Вик.

Бяхме се запознали с Алисън – цялата в лунички, с яркооранжева коса и дяволита усмивка – по време на училищен обмен в Хамбург. Организаторите бяха прикачили към нас няколко момичета от местна девическа гимназия, за да балансират мъжкия състав на групата ни. Момичетата – на възраст, да кажем, колкото нас – бяха шумни и забавни и повечето имаха по-възрастни гаджета с коли, мотори, работа. Или дори – в случая на едно от тях, с криви зъби и палто от ракун, което тъжно ми разказа за това към края на един купон в Хамбург (в кухнята, разбира се) – жена и деца.

– Няма я. – каза момичето на вратата. – Тук няма Алисън.

– Няма страшно. – Каза Вик, с безгрижна усмивка. – Аз съм Вик. Това е Ен. Между два удара на сърцето, момичето отвърна на усмивката му. Вик носеше найлонов плик с бутилка бяло вино, отмъкната от запасите на техните. – Къде да оставя това?

Тя се отдръпна от вратата, за да ни направи път да влезем.

– Кухнята е отзад. – каза. – Остави я на масата, при другите бутилки.

Имаше златиста, чуплива коса. Беше много красива. Виждах го, дори и в сумрака в антрето.

– А ти как се казваш? – попита Вик.

Тя му каза, че е Стела, а той пусна ослепителната си крива усмивка и изтърси, че това било най-красивото име, което бил чувал, ласкателното му копеленце.

Вик се запъти към кухнята, за да остави виното, а аз се огледах из хола, откъдето се носеше музиката. Разни хора танцуваха. Стела влезе и също затанцува – залюля се в ритъма на музиката, сам сама – а аз не свалях очи от нея.

Бяха ранните години на пънка. Ако трябваше ние да избираме, щяхме да пуснем Адвъртс, Джам, Стренглърс, Клаш, или Секс Пистълс. Другите обикновено пускаха по купони Илектрик Лайт Оркестра, 10cc, или дори Рокси Мюзик. Понякога, с малко късмет, можеше да се чуе и Бауи. По време на немския обмен, единственото, за което успяхме да постигнем съгласие, беше албумът „Harvest” на Нийл Йънг и така песента „Heart of Gold” се превърна в нещо като рефрен на пътуването ни: I crossed the ocean for a heart of gold…1

Музиката в онази стая не приличаше на нищо познато.

Звучеше като нещо средно между една немска електронна поп група, наречена Крафтверк и една плоча, която ми подариха на последния ми рожден ден – странни звуци, записани на радиофоничен семинар на Би Би Си. Но в нея определено имаше ритъм. Пет-шест момичета леко се поклащаха в такт. А аз гледах само Стела. Тя сияеше.

Вик влетя в стаята с кутийка бира в ръка, като почти мина през мен.

– Отзад, в кухнята, има пиячка. – каза. След това се запъти към Стела и я заговори. Не можех да чуя думите им, но съзнавах, че няма място за мен в този разговор.

Не обичах бира. Не и тогава. Реших да проверя има ли нещо, което да ми се пие. Видях на масата голяма бутилка Кока Кола и си сипах в пластмасова чаша. Не посмях да кажа нищо на двете момичета, които си говореха в слабоосветената кухня – весели и неописуемо прекрасни. И двете имаха изключително тъмна кожа, блестящи коси и бяха облечени като кинозвезди. И далеч не бяха хапка за мен.

Тръгнах да се размотавам наоколо, с кола в ръка.

Къщата се оказа по-голяма, отколкото изглеждаше отвън. И доста по-объркана от две-стаи-долу-и-две-горе модела, който си бях представял. Стаите бяха слабоосветени – едва ли в цялата къща имаше крушка, по-мощна от четиридесет вата. Във всяка от стаите, в които надникнах, имаше хора. Всъщност, само момичета – доколкото си спомням. На горния етаж не се качих.

В зимната градина имаше едно единствено момиче. Дългата й, права коса бе толкова руса, че изглеждаше почти бяла. Седеше край стъклената маса със стиснати една в друга ръце и гледаше градината отвън, потънала в сгъстяващия се мрак. Изглеждаше замислена и някак тъжна.

– Ще имаш ли нещо против, ако седна тук? – попитах и посочих празния стол с чашата си. Тя поклати глава, след което вдигна рамене, като че искаше да каже, че й е все едно. Седнах. Вик мина покрай вратата. Разговаряше със Стела. Но когато надникна в градината и ме видя да седя край масата, потънал в срам и неудобство, ми направи знак с ръка – отвори и затвори длан в пародия на говореща уста. Говори. Така…

Тя поклати глава. Носеше дълбоко изрязана сребриста блуза и аз всячески се опитвах да не зяпам извивките на гърдите й.

– Как се казваш? – попитах – Аз съм Ен.

– Уейн на Уейн. – отговори. Или поне така ми се чу – Аз съм втора.

– Името ти е, ъ-ъ-ъ, странно.

Тя ме погледна с огромни, лазурни очи.

– То просто означава прототипа ми. Тя също е Уейн. И съм задължена да й докладвам. Не ми е позволено да се размножавам.

– Аха. Е, не е ли малко рано за това, все пак?

Тя отпусна ръце, вдигна ги над масата и разтвори пръсти.

– Виждаш ли? – лявото й кутре бе странно изкривено и се раздвояваше на върха – в две малки пръстчета. Незначителна уродливост – Когато ме направиха, трябваше да бъде взето решение – дали да бъда оставена или елиминирана. Извадих късмет, че отсъдиха в моя полза. И сега пътувам, докато по-съвършените ми сестри бездействат у дома. Тя бяха първи. Аз съм втора. Скоро трябва да се върна при Уейн и да й разкажа всичко, което съм видяла. Всичките си впечатления от това ваше място.

– Аз всъщност не живея в Кройдън – казах – Не съм от тук – Чудех се дали не е американка. Понятие нямах за какво говори.

– Както кажеш – съгласи се тя – Значи и двамата не сме от тук – Тя сви шестте пръста на лявата си ръка и я скри под дясната – Очаквах да е по-голямо, по-чисто и по-пъстро. Но въпреки всичко си е истинско съкровище.

Тя се прозя и прикри уста с дясната си ръка. Само за миг – и отново я стрелна към масата.Wain's Wain

– Пътешествията започват да ме изморяват. Понякога ми се иска всичко да свърши. Видях ги на една улица в Рио, по време на Карнавала. На един мост – високи, златисти и с очи като на насекоми. Въодушевена, се затичах да ги приветствам и чак тогава видях, че са просто хора в костюми. „Защо полагат такива усилия да заприличат на нас?”, попитах. „Защото се ненавиждат. Толкова са малки. И само в оттенъци на кафявото и розовото.”, отговори Хола Колт. Ето така усещам нещата. Дори аз, която не съм пораснала. Като че се намирам в свят на деца, или елфи. – Тя се усмихна и добави – Добре, че те не можеха да видят Хола Колт.

– Ъъъ, искаш ли да танцуваме? – попитах.

– Не ми е позволено. – поклати глава момичето – Не бива да правя нищо, което би могло да повреди собствеността. Аз принадлежа на Уейн.

– Искаш ли нещо за пиене, тогава?

– Вода – каза тя.

Върнах се в кухнята, налях още една кола за себе си и чаша чешмяна вода за нея. Минах през хола и се върнах в зимната градина, но тя вече беше съвсем пуста.

Зачудих се дали момичето не е отишло до тоалетната и дали нямаше вероятност да промени мнението си за танците по-късно. Върнах се до предната стая и надникнах вътре. Помещението определено започваше да се запълва. Имаше още повече танцуващи момичета и няколко пича, които не познавах, но изглеждаха с по няколко години по-големи от нас с Вик. Пичовете и момичетата се държаха на разстояние, но Вик държеше ръката на Стела, докато танцуваха. А когато песента свърши, той обви ръка около нея – небрежно и почти собственически, така че да не позволи на никой да се вмъкне помежду им.

Никъде не видях момичето от зимната градина и се зачудих дали пък не се е качила на горния етаж.

Влязох в хола, който се намираше срещу стаята с танцуващите хора, и седнах на канапето. То вече си имаше обитател – момиче с тъмна и рошава, късоподстригана коса и плахо излъчване.

„Говори!”, казах си.

– Ъъ, тази чаша вода май се оказа излишна. Освен ако ти не я искаш?

Тя кимна, пресегна се и пое чашата – така внимателно, като че не бе свикнала да държи нещо, или пък не можеше да се довери нито на очите, нито на ръцете си.

– Обожавам да бъда турист – каза с колеблива усмивка. Имаше разстояние между предните зъби и отпиваше от водата си така, както възрастен отпива от изтънчено вино – Последната екскурзия – отидохме на слънце и плувахме в огнените морета заедно с китовете. Слушахме историите им, потръпвахме от хлада на по-външните слоеве и се потапяхме навътре, където горещината ни заливаше успокоително. Исках да се върна там. Този път наистина исках. Исках да видя още толкова неща. А вместо това дойдохме в свят. Харесва ли ти?

– Кое?

Тя посочи неопределено из стаята – канапето, креслата, завесите, незапалената газова камина.

– Не е зле, предполагам.

– Казах им, че не искам да ходя в свят – продължи – Но родител-учител не се впечатли. „Имаш много да учиш”, каза. „И на слънце има още много за учене. Или пък в дълбините. Джеса плетеше паяжини между галактиките. И аз искам така”. Но с това нещо не може да се спори, така че дойдох в свят. Родител-учител ме погълна и ето ме тук, въплътена в разлагащо се парче месо, висящо на скелет от калций. В момента на инкарнацията си започнах да усещам рани неща дълбоко в себе си – да трептят, да изпомпват и да джвакат. За първи път ми се наложи да карам въздуха да излиза през устата ми, за да кара гласните ми струни да вибрират по пътя. По този начин казах на родител-учител, че бих искала да умра. Успокои ме, че това била неизменната стратегия за напускане на свят.

Gap toothed girl

– Но познанието е там, в месото – продължи – И ми е отредено да уча от него.

Сега вече седяхме близо един до друг, в средата на канапето. Реших, е би трябвало да сложа ръка около раменете й. Но непринудено. Щях да я протегна по облегалката на канапето и леко, почти незабележимо, да я приплъзвам надолу, докато докосна гърба й.

– А онова с течността в очите, когато светът се замъглява! Никой не ме предупреди. И все още не го разбирам. Докосвала съм гънките на Шепота, пулсирала съм и съм летяла с тахионните лебеди и пак не разбирам.

Не беше най-голямата красавица на купона, но си я биваше достатъчно. А и все пак си беше момиче. Оставих ръката си да се плъзне леко на долу, докато докосна гърба й. Тя не ми каза да я дръпна.

Точно тогава Вик ме извика. Стоеше на вратата, покровителствено обвил ръка около Стела, и ми махаше. Поклатих глава, като се опитвах да му дам разбере, че съм подхванал нещо, но той ме извика по име и аз неохотно се вдигнах от канапето и отидох при него.

– К’во има?

– Амиии… Глей сега. Купонът – мрънкаше гузно Вик – не е този, който си мислех. Говорихме си със Стела и стигнах до този извод. Добре де, да кажем, че тя ми обясни. Попаднали сме на друг купон.

– Лелее! Загазили ли сме? Трябва ли да офейкваме?

Стела поклати отрицателно глава. Той се наведе и я целуна нежно, по устните.

– Ти се радваш, че съм тук. Нали, мила?

– Знаеш, че е така – отвърна тя.

Той откъсна очи от нея, погледна към мен и се усмихна с онази негова усмивка: дяволита, мила, малко в стил Артфул Доджър2, малко контрабандистка и с въщото време невинна като на приказен принц.

– Споко. Те са само на екскурзия тук. Някакъв вид обмен, нали? Като нашия в Германия.


– Наистина ли?

 

– Ен! Казах ти, че трябва да си говориш с тях. А това означава и да ги слушаш. Схващаш ли?

 

– Така и направих. Вече си говорих с една-две.

 

– Е, и стигна ли донякъде?

 

– Бях, преди да ме извикаш.

 

– Извинявай, пич. Просто исках да те светна. ОК?

 

И той ме потупа по ръката и се отдалечи със Стела. Двамата тръгнаха нагоре по стълбите.

 

Разберете ме добре: всички момичета на купона, във вечерния сумрак, бяха прекрасни. Всички до една имаха съвършени лица, но по-важното в случая беше, че притежаваха онази необикновеност в пропорциите, онази чудатост, или пък човечност, която превръща красотата в нещо повече от манекен във витрина.

 

А Стела бе най-прекрасна от всички. Но тя, разбира се, беше за Вик и в момента двамата се бяха отправили към горния етаж. И нещата винаги щяха да стоят така.

 

На канапето вече седяха няколко души и говореха с момичето с разстояние между зъбите. Някой разказа виц и всички се засмяха. Щеше да ми се наложи да ги разбутвам, за да седна отново до нея, а и тя не даваше вид да ме очаква, или че изобщо й е направило впечатление, че съм изчезнал, така че излязох от стаята. Докато зяпах танцуващите, внезапно осъзнах, че нямах представа откъде идваше музиката. Никъде не виждах грамофон или колони.

 

Пак се върнах в кухнята.

 

Кухните по купоните са чудесни места. Никога не ти е необходимо оправдание, за да си там. Другото положително нещо, конкретно за този купон, беше, че нямаше и следа от ничия майка. Разгледах внимателно бутилките и кутийките по масата и накрая си сипах един пръст перно и допълних чашата с кола. Пуснах и няколко кубчета лед и отпих, наслаждавайки де на аромата – леко напомняше на сладкарница.

 

– Какво пиеш? – попита момичешки глас.

 

– Перно. – отговорих – На вкус е като анасонов бонбон, само че алкохолен. – Не й казах, обаче, че реших да го опитам само защото бях чул някой да си поръчва перно на един концертен запис на Вълвет Ъндърграуд.

 

– Ще забъркаш ли и на мен едно такова?

 

Отлях още една глътка перно, долях с кола и й подадох чашата. Косата й бе медно червена и падаше на букли около лицето й – прическа, която рядко може да се види днес, но бе често срещана в онези години.

 

– Как се казваш? – попитах.

 

– Триолет. – каза тя.

 

– Красиво име – отвърнах, въпреки, че не бях много сигурен, че е точно така. Но пък тя беше красива.

 

– Стихотворна форма е3. – каза гордо. – Също като мен.

 

– Значи си стихотворение?

Triolet

 

Тя се усмихна и сведе поглед, вероятно свенливо. Профилът й бе почти плосък – имаше съвършен гръцки нос, който се спускаше от челото й в права линия. Предишната година в училище бяхме поставяли „Антигона”. Аз играех вестоносецът, който носи на Креон вестта за смъртта на Антигона. Всички носехме полу-маски, за да докараме профилите. Докато разглеждах лицето на момичето в кухнята, се сетих за тази пиеса. Сетих се още и за рисунките на жени на Бари Смит в комикса за Конан. Пет години по-късно сигурно бих се сетил за предрафаелитите, за Джейн Морис4 и Лизи Сидал5. Но тогава бях само на петнадесет.

 

– Значи си стихотворение? – повторих въпроса си.

 

Тя прехапа долната си устна.

 

– Ако така ти харесва – да. Стихотворение, модел, или пък народ, чийто свят е бил погълнат от морето.

 

– Не е ли трудно да бъдеш три неща едновременно?

 

– Как се казваш?

 

– Ен.

 

– Значи, ти си Ен, и си от мъжки пол и си двукрак. Трудно ли е да бъдеш три неща едновременно?

 

– Но това не са различни неща. Противоречиви, имам предвид.

 

„Противоречив” беше дума, която бях чувал много пъти, но никога не бях употребявал – до онази вечер. И сгафих с ударенията. Противоречиви.

 

Момичето носеше тънка рокля от бяла, копринеста материя. Очите й бяха бледозелени – цвят, който днес би ме накарал да заподозра наличие на цветни контактни лещи. Но това беше преди тридесет години. Нещата бяха ралични тогава. Спомням си, че се чудех какво ли правят Вик и Стела горе. Сигурен бях, че са в някоя от спалните. И така завиждах на Вик, че направо болеше.

 

Е, нали все пак си говорех с това момиче. Дори и да бяха безсмислици. Дори и името й наистина да беше Триолет (моето поколение се размина с хипи имената: всички Дъги, Слънца и Луни бяха едва на по шест-седем години по онова време).

 

– Знаехме, че скоро всичко ще свърши, – заговори тя – и затова го сложихме в стихотворение – за да разкажем на вселената кои сме били и защо сме били тук, какво сме казали и направили, какво сме мислили, за какво сме мечтали и копнеели. Обвихме мечтите си в думи и ги подредихме така, че да живеят вечно и да не бъдат забравени никога. След това изпратихме това стихотворение, като постоянно променящ се модел, да чака в сърцето на една звезда и да излъчва посланието си – пулсиращо, изригващо и неясно – през електромагнитния спектър, докато дойде моментът, в който, отвъд хиляда слънчеви системи, моделът ще бъде декодиран и прочетен и ще се превърне отново в стихотворение.

 

– А после? Какво се случи?

 

Тя ме погледна със зелените си очи. Като че ме гледаше през своя собствена антигонска полу-маска, а очите й бяха просто по-тъмна част от нея.

 

– Не можеш да чуеш стихотворение, без то да те промени. Те го чули, а то ги колонизирало. Наследило ги и се заселило в тях, а римите му се превърнали в техен начин на мислене; образите му непрекъснато изменяли метафорите им; стиховете, светолгеда и копненията му се превърнали в техен живот. Само поколение по-късно децата им вече се раждали, знаещи това стихотворение и, по-скоро рано, отколкото късно, както обикновено се случва с тези неща, вече не се раждали никакви деца. Вече нямало нужда от тях. Съществувало само едно стихотворение, което придобило собствена плът и бродело и се разпростирало из необятността на познатото.

 

Пристъпих по-близо до нея, докато кракът ми се притисна в нейния.

 

Това като че ли й допадна: тя нежно постави длан на ръката ми. Усетих как по лицето ми се разлива усмивка.

 

– Има места, където ни посрещат с радост. – каза Триолет – И други, където гледат на нас като на досаден плевел, или пък епидемия – нещо, което незабавно трябва да се постави под карантина и да се елиминира. Но къде свършва заразата и къде започва изкуството?

 

– Не знам – казах, все още усмихвайки се. Смътно дочувах непознатата музика, която пулсираше, разпръсваше се и бумтеше в съседната стая.

 

И тогава тя се наведе към мен и – предполагам, че беше целувка… Предполагам. Притисна устни към моите и след това се отдръпна, доволна, като че ме бе белязала като неин.

 

– Искаш ли да чуеш? – попита и аз кимнах, не много сигурен какво ми предлага, но убеден, че се нуждая от всичко, което е готова да ми даде.

 

Започна да шепти в ухото ми. Това й е най-странното при поезията – веднага разбираш, че е поезия, дори и да не говориш езика. Може да слушаш омировия гръцки без да разбираш и думичка, но пак знаеш, че е поезия. Слушал съм полска поезия, както и ескимоска – и в двата случая знаех какво слушам, без никой да ми казва. И с нейния шепот беше така. Не знаех езика, но думите й ме заливаха – съвършени – и в ума ми изплуваха образи на кули от стъкло и даимант и хора с бледозелени очи. И вплетено във всяка сричка, чувах неумолимото прииждане на океана.

 

Може би съм я целунал истински. Не помня. Знам, че ми се искаше.

 

В следващия момент Вик ме разтърсваше ожесточено.

 

– Тръгвай! – крещеше – Бързо! Хайде!

 

Умът ми бавно се връщаше към реалността, от хиляди мили разстояние.

 

– Идиот! Хайде! Размърдай се най-сетне! – крещеше Вик. Започна да псува. В гласа му звучеше ярост.

 

За първи път през онази вечер разпознах някоя от песните от съседната стая. Тъжен стон на саксофон, последван от водопад от хармонични акорди и мъжки глас, пеещ иронично за синовете на нямото поколение6. Искаше ми се да остана да изслушам песента.

 

– Не съм свършила – каза Триолет – Има още от мен.

 

– Сори, маце. – обади се Вик, но този път по устните му не играеше усмивка – Някой друг път.

 

И той сграбчи лакътя ми, изви го и ме задърпа, докато ме извлече от стаята. Не се съпротивлявах. От опит знаех, че нищо не може да спре Вик да ме смели от бой, стига да си науми. По принцип не би го направил, освен ако не беше разстроен или ядосан. А в онзи момент беше ядосан.

 

Изхвърчахме във фоайето. В момента, в който Вик отвори вратата, аз се обърнах, за да хвърля последен поглед назад. Надявах се да видя Триолет на вратата на кухнята, но тя не беше там. Обаче видях Стела, която стоеше на най-горното стъпало. Гледаше надолу към Вик и видях лицето й добре.

 

Всичко това се случи преди тридесет години. Забравил съм много, в бъдеще ще забравям още повече, а най-накрая ще забравя всичко. Но при все това, ако изобщо имам някаква вяра в живота отвъд смъртта, тя се дължи не на химни и псалми, а единствено на това: едва ли някога ще забравя онзи момент – изражението върху лицето на Стела, докато гледаше как Вик бяга, далеч от нея. Ще го помня дори в смъртта.

 

Дрехите й бяха в безпорядък, по лицето й имаше размазан грим, а очите й –

 

Едва ли бихте искали да ядосате вселена. Бас държа, че една вбесена вселена би ви погледнала именно с такива очи.

 

С Вик изтичахме навън и продължихме да тичаме – далеч от купона, от туристите и от здрача. Тичахме, като че ли ни гонеше гръмотевична буря – втурнахме се през глава през лабиринта от улички и не спряхме, докато не останахме съвсем без дъх. Накрая спряхме – задъхани и неспособни да продължим да тичаме. Беше ни лошо. Аз се опрях на една стена, а Вик повръщаше в канавката – дълго и тежко.

 

Обърса уста.

 

– Тя не беше.. – млъкна.

 

Поклати глава и продължи.

 

– Знаеш ли, има нещо такова. Когато си отишъл толкова далеч, колкото би се осмелил. И знаеш, че ако продължиш по-нататък, ще престанеш да бъдеш себе си и ще се превърнеш в човека, който е направил онази крачка. Всички онези места, на които не можеш да отидеш… Мисля, че точно това се случи с мен тази вечер.

 

Струваше ми се, че знаех за какво говори.

 

– Значи я изчука? – попитах.

 

Вик заби юмрук в слепоочието ми и го завъртя с жестокост. Питах се дали ще се наложи да се бия с него – и да загубя. Но след секунда той отпусна ръка, отдръпна се от мен и издаде тих, хълцащ звук.

 

Погледнах го с любопитство и след малко разбрах, че плаче: лицето му беше тъмночервено, а по бузите му се стичаха сълзи и сополи. Вик хлипаше на улицата – открито и сърцераздирателно – като малко момченце.

 

Тръгна по улицата. Раменете му се тресяха и той избърза пред мен, за да не виждам лицето му. Чудех се какво ли се бе случило в онази стая на горния етаж, че да го докара до това състояние и да го изплаши толкова. Не можех дори да предположа.

 

Уличните лампи започнаха да светват една по една. Вик се препъваше пред мен, а аз крачех след него в сумрака и краката ми отмерваха стъпката на стихотворение, което, колкото и да се опитвах, не можех да си спомня изцяло и никога нямаше да мога да възпроизведа.

 

Превод: Ралица Дудекова

––––––––––––

1 Прекосих океана заради сърце от злато.. (б.пр.)

2 Герой на Дикенс от „Оливър Туист”. Умел джебчия и предводител на детска разбойническа банда. (б.пр.)

3 Триолет – стихотворна форма с осем стиха в ямбичен тетраметър. Първи, четвърти и седми стих са идентични, както и вторият и последният. (б.пр.)

4 Джейн Бърдън (1839 – 1914) – въплъщение на предрафаеловия идеал за красота. Съпруга на Уилям Морис. Била е модел и вероятно метреса на Данте Габриел Росети. (б.пр)

5 Елизабет Сидал (1829 – 1862) – английска поетеса, художничка и модел на Предрафаелитското братство. Младежка муза и модел на Данте Габриел Росети, била е сгодена за него, но бракът така и не се състоял заради класово несъответствие. Била е модел и на Миле („Офелия”, 1852). (б.пр)

6 “Sons of тhe Silent Age” – песен на Дейвид Бауи от албума “Heroes” (1977). (б.пр.)

Advertisements

2 коментара

  1. Ани on

    Не можеш да чуеш стихотворение, без то да те промени…

  2. haz on

    браво, много добро:)


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: